Едно ново начало

1.

Тъмнината го обгръщаше. Единствено през илюминаторите влизаше премигваща светлината на хиперпостранството. Лорд Дарт Депредис седеше с притворени очи на огромен изваян от черен камък трон, намиращ се в средата на личната му командна зала на борда на Опустошител. За някой страничен наблюдател ситският лорд би изглеждал заспал. Всъщност обаче той просто бе вглъбен в Тъмната страна на Силата. Част от мрака в стаята не се дължеше на изключените светлини, а на нещо, което някои от подчинените му наричаха "тъмната аура". Ако човек се загледаше вероятно можеше да я различи - притъмняването в близост до сита, неестественият мрак под качулката...
Изведнъж нещо изввъня, а едно копче на централната конзола започна да мига. Мракът като че ли се разсея, а изпод черната качулка засвети чифт червени очи. Сякаш от самосебе си бутонът се натисна. Чу се изщракване.
-Милорд, току що излязохме от светлинна скорост. Навлизаме в орбита на Коррибан.
-Пригответе личната ми совалка, капитане. Изпратете съобщение до Академията и ги уведомете, че идвам, за да си избера ученик.
-Както заповядате, милорд.
Ново изщракване. От известно време Депредис не се бе завръщал на Коррибан. С изключение на родната му Бис, това беше единствената планета, която го изпълваше с тъмна енергия. Толкова беше силна Тъмната страна, че чрез медитация Депредис винаги получаваше нужните отговори, на въпроси, които го терзаеха. Не, че това се случваше често... Но сега беше различно. Сега не идваше, за да получи някаква прозрение. Не. Идваше, за да избере ученик - някой достоен, да стои от дясната му страна. До скоро не се бе замислял за нуждата от ученик, а и не бе имал време. В годините, след убийството от учителят му Депредис имаше доста по-наложителна работа - създаване на определени контакти, сдобиване с определени средства... Опустошител беше една от важните придобивки през тези години. Макар и четиредесет годишен модел, прихващачът беше в отлично състояние. Депредис му беше хвърлил око още по време на обучението си, но сложи ръка върху кораба няколко години след началото на... самостоятелният му живот. Определено не беше лесно - първо с намирането на достатъчно хора, които да го управляват, след това намирането на такива, които да окажат съдействие при... изчезването му. Дори един пълноправен сит трудно би откраднал цял боен кораб сам. А след като Опустошител стана негов трябваше да се извършат определени поправки, определени подобрения. Голяма част от оригиналните оръдия и ракетни системи бяха подменени с по-нови, взети от тук от там по подобен на самия кораб начин. Сега Опустошител беше готов да служи на своя господар по най-добрия начин.
Депредис се изправи от трона и тръгна към вратата. Черна качулка покриваше лицето му, а черна мантия падаше надолу. На лицето му - дихателна маска скриваше устата и носът, а черни кожени ръкавици покриваха ръцете. На колана висеше двойният му меч.
Вратата безшумно се разтвори и ситът влезе в преддверието. От там мълчаливо зад него застана ръждив дроид, модел HK-47. Макар и на години като модел дроидът също беше преработван и подобряван - брони, система за откриване на цели... Но като цяло Депредис го намираше за произведение на изкуството, едно от невероятните творения на Лорд Дарт Реван. За съжаление това беше преди глупакът да прояви скрита слабост и да отхвърли мощта на Тъмната страна. За Депредис Реван беше просто един предател на каузата наречена Ситски орден. Макар че учителят му говореше с възхищение за Реван, вероятно защото като млад беше служил под негово командване, Депредис просто го презираше. Имал бе галактиката в краката си, но не бе имал силата да използва момента. Беше предпочел някакъв жалък медал, даден от онзи зелен гном Вандар. И все пак бе поставил добър пример за това как трябва да се строят дроиди убийци...
Вратата на хангара се разтвори пред сита и той влезе, следван от дроида. Точно в средата стоеше личната совалка на Депредис, а иначе целият хангар беше пълен с изтребители и бомбардировачи. Корабът определено идваше с екстрите... Строени пред совалката стояха десет войника, по пет от всяка страна на рампата. Депредис, следван от дроида, мина в оформения коридор и от там в совалката. Десетимата го последваха вътре, а люка се затвори. Ситът се настани в креслото си, а НК застана зад него. Совалката се издигна и напусна хангара, потегляйки надолу, към повърхността на планетата. Към Академията. Към ученикът на Дарт Депредис.

Алтарна Вар гледаше любопитно совалката, която приближаваше към планетата. Корабът, от който беше дошла беше наистина впечатляващ.
- Интересно.
- Наистина. - потвърди младият мъж до нея. - Реши ли?
Тя се обърна замислена и положи ръка на рамото му.
- Не. Не мисля, че искам да съм с теб.
- Тогава всичко между нас ... - той преглътна. - Какво беше?
Жената затвори очи. Нищо. Между тях нямаше нищо. За нея той беше просто източник на информация, но сега бяха сложили друг на негово място. Той беше непотребен. Искаше й се да вярва, че ще си иде и няма да настоява.
- Просто хазарт. - тя извади едно зарче и го постави в ръката му. - Трябва да има и губещи. По-добре си иди.
- Аз никога не губя! - извика той.
Алтарна усети движенията му преди той дори да ги направи. Тъкмо беше видгнал ръката си, за да извади лазера от кобура, но не успя. Стисна корема си консувулно и се строполи в прахта.
- Предупредих те. - тя прибра червеното острие. - Наистина трябваше да си идеш.
Приближи се и побутна с връхчето на ботуша си главата на мъртвия забрак. Не беше кой знае каква загуба. Поне я слушаше като кученце. Имаше желанието да стане ученичка на дарт Либидис, а затова се нуждаеше от малко преднина. Вече я имаше и този тук не й беше нужен.
- На някои им е съдено да си стоят в прахта.
Тя остави тялото без повече да се обръща и се насочи към космодрума. Беше сигурна, че идва някой силен в Тъмната страна. ИЗпитваше огромно любопитство да разбере кой е и затова не губеше никакво време. Пристигна точно в момента, в който совалката се приземи.
"Значи все пак иска да дойде тук открито. Интересно."
Повтаряше си тази дума, от както беше видяла въпросния съд и нямаше как да се спре. Застана на изхода и кръстоса ръце. Нямаше никакво намерение да се мръдне нито сантиметър.

2.

Совалката завърши захода си и плавно кацна в хангара. Секунди по-късно рампата се спусна, а от вътре в строен марш излязоха и се строиха в коридор войниците. Бавно, без да бърза за никъде Дарт Депредис заслиза по рампата, следван от ръждивия си дроид. Изведнъж очите на лорда съвсем леко се свиха - на изхода седеше и го гледаше изучаващо някакво момиче. Едва ли беше изпратена от онези глупаци, на тях не им достигаше акъла, за да реагират толкова бързо. "Интересно..." Физиономията на сита отново стана като изваяна от камък и той продължи по пътя си, с дроида от дясната си страна и войниците в полумесец отзад. Стигна до изхода и спря пред момичето. Не беше кой знае колко възрастна и гледаше достатъчно нагло, за да й личи, че е от Академията.
-Мръдни от пътя на лорд Депредис момиче! - се чу отзад
Посрещачката им обаче сякаш не чу или по-скоро не обърна внимание. Чу се прещракване, войниците махнаха предпазителите на оръжията си
-Може ли да пръснем кофата на торбата с месо, господарю? Ще бъде забавно!
Под дихателната маска Депредис почти се усмихна - непоправимият стил на НК-47 дроид... Съвсем леко вдигна облечената си в метална ръкавица ръка. Мъжете свалиха оръжията. Под качулката червените очи се впиха в момичето. Вероятно ако можеше щеше да издълбае мозъка й с подобен поглед. Най-после проговори с хриплив глас:
-Надявам се да имаш някакво обяснение момиченце, което да ме спре да те убия тук и сега.

Алтарна вдигна въпросително вежда. Спомняше си, че е чувала някога думи подобни на тези на дроида. Единственият проблем беше, че не знае точно кога и по какъв повод. Тя искрено се забавляваше наблюдавайки движенията на войниците. Може да бяха обучени, но тя беше пък съвсем сигурна, че ще се справи без проблем с тях.
Тогава проговори онзи, който Алтарна беше усетила.
- Надявам се да имаш някакво обяснение момиченце, което да ме спре да те убия тук и сега.
Момиченце?! Момиченце?! Очите й започнаха да хвърлят гневни искри, но лицето й остана спокойно. Зачуди се какво ли прави този мъж тук. Вероятно търсеше аудиенция с един от Лордовете? Но сам той се беше представил за такъв ... Значи беше нещо друго. Оставаше въпросът какво е то.
Интересно. Наистина интересно.
- Мога да кажа същото за теб. - тя нагло заби погледа си в новодошлия. - Коя е причината да те допусна до академията без да ти прережа гърлото?
Тръсна червените си коси. Следеше всяко едно движение на Депредис. Не беше сигурна, че ще може да се справи с него, но нямаше намерение да отстъпва. Тогава я осени гениална идея. Тънка усмивка се плъзна по бледото й лице и тя каза :
- А и се надявам, че намеренията ти не включват някаква подмолна дейност срещу Лордовете? - беше усетила тъмната аура изпълнена с омраза около него. С желание да бъде най-великият. - Защото ако е така ... е, аз може да съм добър съюзник.
Играеше опасна игра. Имаше два варианта - Депредис да се впечатли от думите и проницателността й и да я остави жива или да се стигне до дуел.

Чашата се счупи между пръстите на Либидис. Някой беше дошъл. Някой тъмен. Но не, за да се учи. Не ... Онзи беше твърде силен в Тъмната страна, че тепърва да се обучава. Старецът се огледа. Стъкълцата лъщяха по пода като блещукащи звездички.
- Трябва да проверя лично.
Той сложи наметалото си и дръпна качулката. Отвори вратата на кабинета си и тръгна по коридора.
"Каква ли е целта му да дойде тук? Може би е решил да се присъедини?"
Лордът затвори очи. Повелителите знаеха, че в Галактиката има и други сити, разпръснати и сами, но се стараеха да ги привлекат на своя страна. Само че Либидис нямаше желание да дойде някой твърде силен и да развали плановете му, затова най-добрите отстраняваше още в началото. Този път обаче реши да види кой е онзи, който идваше така демонстративно. Дарт Енвидя беше докладвала, че селото на уукитата е под неин контрол и че сега остава само да чакат - бяха пратили един отряд в Дълбините, но нямаха намерение да следват Дейсън плътно, все пак все някога щеше да му се наложи да излезе и тогава те щяха да го чакат.
Либидис вървеше уверено и твърдо. Замислен и мрачен, както всякога. Оставаха му пет минути, за да стигне до космодрума и да види новият.

3.

Под дихателната маска Депредис почти се усмихна. Почти. Усещаше, че под маската не е съвсем такава, каквато изглеждаше. О не. Едновременно усещаше омраза, страх и някакво подобие на решителност.
-Ако случайно реша да правя нещо срещу... лордовете ви - изрече го с леден и едновременно пълен с презрение и омраза попрегракнал глас - едва ли точно ти ще си в състояние да ми попречиш. Но... може да поговорим.
Усети тъмно присъствие. Някой от онези жалки идиоти май идваше да се присъедини към комитета по посрещането. Депредис леко се отстрани и махна леко към совалката.
-Космодрумите не са място за подобни... дискусии. - докато го казваше просто махна леко с пръст и най-близката врата се затвори. - Последвай ме.

Тя играеше рисковано. Това й беше в кръвта. Как го беше казала на онзи глупак? А, да. Просто хазарт. Целият живот бе една игра на пазаак и единствено от съществото, което го играеше, зависеше как ще използва картите си.
- Така да бъде. - Алтарна пристъпи напред.
Премина покрай войниците на непознатия с известна доза пренебрежение. Не й се занимаваше дори да ги поглежда, но вместо това беше истински заинтересована от новопоявилия се. Вървеше след него, без да насочва мислите си на някъде. Беше изчистила съзнанието си, но можеше да усети, че предстоящият разговор е невероятно важен. От него струеше помраза, силна, първична, каквато момичето бе усещало само при двама от четиримата Повелители - дарт Енвидя и другия лорд, който беше изчезнал някъде по свои работи.
След секунди новодошлият и момичето се озоваха в совалката. Явно наистина беше заинтересован от взимане на по-висок пост без много-много протакване.
- Е? Как си мислиш, че точно ти ще ме спреш, момиченце? - гласът бе все така дрезгав и напоен с омраза.
- За протокола ще кажа, че никога не съм казала, че ще Ви спирам. - знаеше как да се държи с личности и хора, по-високопоставени от нея. - Просто споменах нещо за ... разбирателство.
Очите й засвяткаха някак странно. Искаше да се издигне бързо, а вече се беше уморила от желанието си да стане ученичка на Либидис. Или поне така беше решила, в момента, в който се появи Депредис.
- Естествено, това зависи изцяло от Вас.
Алтарна беше любопитна какво следва.

/ След един твой пост ще се появи дарт Либидис, затова прецени какво искаш да кажеш на момичето сега, защото в Академията ще е по-трудно да се кроят заговори ^^ /

4.

-Точно в този момент всичко зависи от мен - настоящето, миналото, твоя живот, както и на онзи мизерник, който идва. - очите му просветнаха - Точно така, усетих го... вероятно и той мен. - гласът му стана леко отнесен - Значи не са чак толкова глупави и арогантни... интересно. - изведнъж очите му се впиха в нея - Ти ли го повика?
-Аз? Не разбира се.
-Защо ли не ти вярвам...
Изведнъж момичето започна да се задушава. Направи опит да откачи светлинния меч от колана си, но Депредис просто го изтръгна със Силата от ръката й и го захвърли на някъде. Последва опит със Силата, който също беше смачкан от страна на сита.
-Аз... - хрипове - не ...
Момичето вече тръгна да се унася, когато изведнъж хватката изчезна и тя си пое дълбоко дъх.
-А може и да не си. Все тая. - наклони леко глава в страни - Слушай сега много внимателно. Ще излезеш при онзи идиот дето идва и ще се правиш, че нищо не се е случило, а мен ме няма. Заблуди го и покажи на какво си способна. Ако не се хване... ще го убия. Ако се хване пак ще го убия, но по-късно. Направи го и може след време да си втората в йерархията на ситите. - люка се отвори и рампата се спусна - Тръгвай. И ако дори си помислиш да не правиш каквото ти казвам ще умреш с него.