Страниците на миналото 2

Продължение от Страниците на миналото (Дантуин)

- 14 -

Корабът на майстор Дарр беше кацнал на повърхността на Кашийк преди секунди. Беше заел една нубиянска яхта на един от джедаите, който мислеше да остане да медитира на Дантуин и засега кораба не му трябваше. Още щом пристигна, Дейсън реши, че не трябва да се издава на никого, освен на уукитата и Анар. Разбира се, надяваше се да не е нужно да се среща с бармана, защото тогава трябваше да се забави. Не че, не искаше да го види, просто общите им спомени бяха много, приятелството силно и това значително би забавило мисията.
Време за губене няма.
Дарр слезе бавно от кораба си и се насочи към пътеката водеща към селището на уукитата.
- Ей,ей! Я чакай малко!
Някакъв мъж се спусна към него. Майсторът се обърна бавно с качулка, която скреваше очите му. С едно бързо действие извади няколко кредита и се усмихна дружелюбно :
- Прости на стария глупак, момко. Забравих, че трябва да платя. Ето парите.
Младият родиан го изгледа подозрително опитвайки се да проникне под плата, но не успя. Е, все пак си беше платил.
- Кантината е на север от тук. Продължете десетина метра по пътеката и ще стигнете. Приятно изкарване на Кашийк. - каза отегчено мъжът прибирайки парите.
- Благодаря. - кимна Дейсън и се обърна на север.
Не беше идвал тук от доста време и като че ли нещата се бяха променили. Той закрачи бавно, с отмерени крачки, за да не събужда подозрение. По парапета на пътеката се виждаха различни мъже и жени, които щом видеха джедая за секунда прекъсваха разговорите си, но разбрали, че е безобиден продължаваха. Майсторът продължаваше да върви към селището на уукитата, които винаги го бяха приемали с доверие, от както беше спасил дъщерята на вожда от няколко кинрата. Детето се беше изгубило из дълбините, когато Дейсън случайно се озова на същото място търсейки Звездната карта преди години.
Майсторът повървя петнадесет минути, когато най-накрая стигна до портата на селището на уукитата, която преди време беше на около още петнадесет минути навътре. Сега местното население беше разширило територията си и за да не стават конфликти, ходеше рядко по местата, които бяха достъпни за останалите същества, които кацаха на Кашийк. Дейсън свали качулката си и се приближи към вратата. Имаше огромна връзка, в чиито край имаше камбана, която явно служеше като звънец. Майсторът се приближи с усмивка на лице и я дръпна.

Младият Анраас седеше спокойно на пост и разглеждаше новата пушка, която му беше подарил брат му. Наистина беше страхотно оръжие. Титаниевата цев, здравия спусък и перфектно режещия лазерен лъч бяха напълно достатъчни, че да накарат младото ууки да предложи лично да поеме първия пост за деня пред Голимете врати. Анраас тъкмо прибираше пушката на мястото й, когато се чу камбанния звън. В началото той не разбра какво става, но внезапно осенен от гениална идея погледна навън. Възрастен мъж на около 60 години стоеше удмихнат пред портите и гледаше приветливо уукито. Пазачът обаче беше съвсем млад и не го познаваше. Може би пак беше някой от Размяната?! Лицето на съществото придоби яростно изражение и то изрева гърлено.
- Аз съм приятел! - опита се да извика на техния език Дейсън, но уукито се направи, че не го чу и изпрати един бласетер изстрел по него.
Мъжът се видя принуден да скочи настрани, за да избегне смъртта си. Ядосано от този факт, уукито изрева още по-яростно и изчезна на някъде. След секунди се чу зовът на друга камбана и тежките дървени врати се отвориха. Не, това не беше добре. Анраас излезе от прикритието си и изпарти няколко изстрела по Дарр. Той се опитваше да избяга, но пазачът не се отказваше. Никакви думи или убеждения не стигаха до разярения Анраас, който просто среляше наоколо. Подкреплението не идваше. Дейсън започна да се забавя и изморява. Изведнъж един изстрел мина толкова близко, че го одраска по дясната ръка. Не, това не можеше да продължава повече. Джедаят скочи подпомаган от Силата и се озова във вътрешността на селището. Асансьорът за дълбините беше съвсем наблизо. Уукито изрева още по-яростно и запрати още няколко изстрела към учителя. Този път беше прекалено близо до него и Дейсън извади меча си, за да отклони енергийниите лъчи. Когато видя зеленото стрие Анраас изрева страховито и се хвърли настрани, сякаш за да се предпази от нещо.
- Не! - извика Дейсън, но уукито вече беше пронизано от последния си изстрел.
Майсторът изтича при него и положи ръка на челото му, за да го изцели. Съсредоточи се и затвори очи. Трябваше да му помогне да оцелее.

Дейсън, хвърли един зар "Мисия". Ако числото ти е 4,5,6 - Анраас ще ти позволи да го изцелиш и ще спечелиш приятелството му. Ако е 1,2,3 - уукито отказва да е лекувано от теб и може да умре. Ще се наложи да избягаш към асансьора, за да се спасиш от идващите му разгневени приятели. Опиши битката от твоята гледна точка, след това изцеляването и хвърли зар. Когато видиш какъв е зарът, пусни ново мнение спрямо полученото число.

- 14 -

Дейсън стоеше спокойно пред вратите, когадо над главата му се показа учуденото лице на едно ууки. Знаеше, че тези същества могат да са много опасни, когато се ядосат (а това ставаше и без причина), затова се усмихна приятелски. Не беше виждал младотото ууки преди. Изглеждаше му някак познато, но нищо повече. То продължи да гледа замислено сякаш чудейки се какво да прави и Дарр реши, че е време да се опита да го предразположи, когато уукито изрева гърлено.
- Аз съм приятел! - извика джедаят, но без успех.
Съществото изчезна някъде из вътрешността на селото си.
"Вероятно ще викне подкрепление."
И в действителност след секунди зазвуча тревожния предупредителн звън на другата камбана. Майсторът не предполагаше, че уукито ще излезе да се бие без събратята си, но се случи точно това. Тежките врати се отвориха и съществото излезе крещейки и ръмжейки. В ръцете си държеше наистина впечатляваща бластерна пушка.
- Не съм дошъл с лошо! - извика отново Дейсън.
УУкито очевидно се разгневи още повече и започна да праща изстрел след изстрел по джедая. Той нямаше намерение да вади меча си и да се издаде. Искаше много малко хора да знаят, че е тук. Но уукито не се отказваше. То стреляше ли, стреляше, а Дарр започна да се изморява. Годинките не бяха малко и си казваха думата. За секунда, джедаят се разсея и един енергиен лъч го одраска по дясната ръка.
"Чиста проба късмет."
Дейсън се виждаше в безизходица. Не искаше да наранява уукито и се надяваше подкреплението да дойде скоро - по-възрастните жители на селото го познаваха. Изведнъж видя идеалната опция и реши, че е време да приключва с този фарс. Дарр призова умствено Силата и увеличи дължината на скока си приземявайки се зад портите. Уукито изрева още по-ядосано и продължи обстрела си. Учителят се опитваше да избягва изстелите, но така нямаше как да стигне до асансьора. Внезапно съществото срещу него се озлоби още повече и енергийните лъчи станаха повече и все по-близо до Дейсън. В крайна сметка, майсторът се видя принуден да извади меча си, за да се защитава. Още щом видя зеленото острие уукито като че ли се паникьоса и както си стреляше се хвърли настрани. За жалост на Дарр един от отбитите лазерни лъчи се вряза в корема му. Съществото изрева и се присви на топка. Майсторът джедай нямаше как да го остави, дори това да го забавеше. Той се приближи до уукито и го погледна топло :
- Не исках да те наранявам.
Той положи ръка на челото му и се съсредоточи, за да го изцели ...

The member 'Дейсън Дарр' has done the following action : Хвърляне на зар

'Мисия' :
Страниците на миналото 2 35px-e10

Result :

- 15 -

Но уукито отблъсна протегнатата му ръка яростно. В него имаше доста сила, която Дейсън се надяваше да го спаси. Опита се отново да го изцели, но младежът категорично отказа опитвайки се да захапе ръката на джедая.
"Сега ще трябва да бягам от другарчетата му."
Старецът се изправи изричайки бързо на езика на уукитата :
- Прости ми, не исках да те нараня.
Сложи си отново падналата назад качулка и бързо се насочи към асансьора, защото вече чуваше гласовете на идващите събратя на уукито. Джедаят се надяваше младокът да оцелее и да му прости неволната грешка.
"Май вземам да остарявам. Трябва ми повечко медитация."

Дарр стигна невероятно бързо за възрастта си при асансьора, защото вече знаеше пътя. За свое щастие там не завари пазач и веднага се възползва от ситуацията. Влезе в импровизираното превозно средство между дърветата и се спусна надолу.
Докато слизаше, огромните стволове на дърветата му се струваха още по-големи от преди. Дейсън всеки път се удивляваше от това, на което е способна Силата. Нейното могъщество наистина беше невероятно щом можеше да сътворява подобни неща. Той поклати глава. Излизаше, че способностите на адептите на Силата бяха нищожни в сравнение с потенциала й.
Дъното на асансьора стигна земята и джедаят се приземи малко неумело. ИЗлезе от кошницата и се огледа. Беше идвал тук преди толкова много време, а дълбините си оставаха непокътнати за разлика от живота по клоните. Дейсън въздъхна, а съзнанието му се изпълни с отминали събития. Поклати глава и бавно навлезе в дебрите на дълбините и на своите спомени ...

Корабът излезе от хиперпространстовото и навлезе в атмосферата на зелената планета Кашийк. На мостика Жулиен се чувстваше като у дома си, сякаш цял живот е правил точно това - да направлява кораба, да дава заповеди, команди и да задава правилни координати.
Още от самото отпътуване дарт Енвидя беше видяла сметката на капитана - беше оспорил решението й да минат през опасен път в хиперпространството. Младият лейтенант, който се беше превърнал автоматично в капитан не беше направил тази груба грешка и съвсем деликатно беше предложил на дамата да минат по път, който малко се отличава от предвидения от нея. Тя, се беше съгласила, защото предложения от Жулеин преминаваше покрай желаната й цел.
В крайна сметка се беше оказало, че в рамките на един ден, младият Жулеин беше преминал от чин на ефрейтор до капитан. Нещо повече, полковник Даув му беше гласувал доверие, дарт Енвидя недвусмислено беше заявила, че го харесва целувайки го пред част от екипажа. Определено имаше потенциал да се изкачи във височините, които винаги беше мечтал.
- Как сме с времето? - красавицата се появи от някъде.
- Всичко е точно. Ще кацнем съвсем скоро.
- Чудесно!
Дарт Енвидя се завъртя на пети и пращайки въздушна целувка на Жулиен изчезна към вътрешността на кораба. Замечтан и замислен той се взря през огромното стъкло на кораба.

Анраас изрева яростно към събратятата си.
- Мъж с лазерен меч? Тук? - попита го озадачено баща му. - Какъв беше цветът?
- Зелен. - отвърна тихо уукито.
Това озадачи баща му. Познаваше един- единствен мъж със зелен меч, който можеше да говори техния език, но не можеше да повярва, че е ранил сина му.
- Заведете го при шамана. - заповяда водачът на своите воини. - И поставете пост при асансьора. Нека го оставим да търси долу това, за което е дошъл. Кой знае, може да намери и онова, което не иска. А после - ако успее да се върне, ние ще го чакаме.
Воините се спогледаха, но веднага се заеха със изпълването на заповедтта на водача си. Той се обърна замислен и се насочи към дома си. Имаше две неща, които го притесняваха в момента - едното беше синът му, но другото не беше джедаят в дълбините, а факта, че може да го последват още, но с червени мечове.

Младият мъж вървеше уверено покрай корените на дърветата сякаш се намираше на повърхността на някоя населена планета.
Възрастният човек стъпваше внимателно оглеждайки се за отровни растени, знаейки, че те изкачат изневиделица.
Вървейки в главата му имаше една-единствена мисъл - Реван е активирал картите, но какво в тях го е покварило? Какъв беше източникът на неговото привидно падение или прозрение в мрака?
Съзнанието му се пръскаше по шевовете от въпроси - как бяха Айед и Ториф? Дали нямаше да забележат, че са измамници? Щяха ли да успеят да се спасят ако ги хванат? Не, наистина беше глупаво да ги изпраща там . Трябваше да се откаже от мисълта да го прави, в момента, в който тя се появи у него. Вече беше много близо до отговора на първия въпрос, който се беше поставил идвайки тук.
Зад един завой младокът забеляза четири-пет кинрата и двама мъже. Едният носеше червен и лилав лазерен меч, а другия само син. На пръв поглед първият приличаше на Реван, защото той обичаше тази комбинация от мечове.
- Кой си ти? - извика му онзи със синия меч.
- Дарр.
- Познавам го! - извика онзи с двата меча и изключи червения захвърляйки го настрани. - Приятелю, как си?
- Раян! Как си, друже. Къде е оранжевия ти меч?
- А, оставих го на кръста си. Убихме няколко кинрата и в коремите им намерих тези два меча. тези сладури тук са под наш контрол, но не за дълго. Искаш ли да ти ги оставя да ги убиеш ти?
СЯнка на съмнение премина през лицето на младия Дейсън.
- Не, изпрати ги към вътрешността на гората.
- Сигурен ли си?
- Да.
Раян повдигна безпомощно рамене и насочи четирете животни сред дърветата.
Дейсън беше включил светлинния си меч и зелената светлина беше единственото, което спираше четирите огромни кинрата да го нападнат. Очевидно бяха възрастни екземпляри, които са оцелели много години. Майсторът джедай се усмихна на себе си. Всяко решение води последствията си - ето до какво беше довела молбата му преди години - просто нова битка и отново смърт за няколко кинрата, само че със закъснение.

- 16 -

Да, всяко действие си има последствия. Всяко решение водеше до някакви събития, които са резултат от него. Дейсън познаваше много добре тези кинрати. Не си беше спомнял за тях от много време, но сега спомените изплуваха в съзнанието му така бързо, че той се очуди, че все още може даси спомни такива подробности. Всъщност, цялата тази работа със Звездвата карта я беше проверявал преди време, но се налагаше да види дали не е пропуснал нещо. Малка подробност, която да не е забелязал преди.
- Е, здравейте отново. - усмихна се възрастният мъж. - Срещаме се пак след толкова години, а? Да довършим започнатото. Явно Силата има планове, което ние не можем да променим. Да приключваме с това.
Зеленото острие описа полукръг и се насочи към първото животно. То посегна с предните си крака, но единият излетя във въздуха. Джедаят се завъртя на пети и отскочи в страни, тъкмо за да отбегне няколко удара от другите три кинрата. Приземи се на пет-шест метра и хвърли меча. С помощта на Силата запрати животното с отрязания крак в едно дърво. Зеленото острие мина като през масло през тялото на звяра и той падна покосен на тревата. Първото животно остана зашеметено, но другите две нападнаха яростно. Мечът се върна отсичайки главата на един от кинратите. Другият беше изтикан настрани от силен ритник на майстора, а после и от отблъскване със Силата. Но Дейсън не забеляза как четвъртото животно, чийто крак беше отрязал се приближи зад него. Замахна, за да го засегне, но благодарение на усета си, Дарр се хвърли настрани и кинрата закачи съвсем леко рамото му. След това се плъзна напред и го посече със зеления си меч. Остана още едно животно, но него Дейсън успя да го запрати назад със Силата и то се набучи на един стърчащ клон.
- И таз добра. - майсторът се изтупа. - Само рана ми трябваше.
Положи ръка на рамото си и притвори очи. След секунди раната зарасна, макар че остана белег.
- Още един към колекцията. - джедаят закачи меча на колана си. - Да ми е урок, че човек не е всесилен и не може да промени някои неща като смъртта.
Майсторът продължи да върви сред високите дървета. След няколко завоя забеляза къщичката, където някога бе живял Джоли Биндо - сподвижник на Реван. Предишния път Дарр не беше влязъл тук, защото бързаше да стигне до машината, но сега реши, че може да отдели поне няколко минути, за да огледа убежището на стария джедай.

Огромните дървета бяха надвиснали заплашително над всичко, което беше в техните корени. Къщичката, или по-точно хижата на Биндо, изглеждаше съвсем невзрачна пред мащабите на всичко наоколо.
Майсторът пристъпваше бавно и внимателно, очаквайки да се появи нещо сред дънерите, но такова не се виждаше. Бавно, но сигурно приближаваше къщимката, когато го сепна внезапно откритие. От вътре излизаше дим. Дейсън потърка очи, но наистина от комина излизаше бял пушек. Трябваше да бъде много предпазлив.

Дарт Енвидя стъпи уверено върху врата на родиана и заинтересовано разглеждаше мозъка му. Преди секунди беше разцепила черепа му, заради неуважението, което беше проявил искайки й такса.
- Не е нещо особено. - тя се вгледа още по-съсредоточено. - Жулиен, виждаш ли това нещо? Не ми вдъхва доверие.
- Да. - капитанът преглътна, за да не повърне.
- Какво? - Енвидя се надигна. - Ама теб да не те е гнус?
Жулиен не отговори нищо.
- И таз добра! Ще те отучим от това нещо.
Жената залепи на лицето си лъчезарна усмивка и тръгна спокойна по дървената пътека.
- Винаги съм искала да дойда тук. - започна тя. - Жулиен, това място страшно много ми харесва. - Енвидя го хвана под ръка. - Искам да дойдем пак.
- Ще дойдем. - отвърна той твърдо.
Другите сто сити вървяха мълчаливо зад тях. Имаше още малко път до селото, където щеше да става интересно ...

Вълни.
Черни вълни.
Като далечен шепот за смърт.
После настойчив, но тих стон за помощ.
Джедаят тръсна глава. Какво по дяволите правеха ситите на Кашийк? Можеше съвсем ясно да усети идването им, което беше съзнателно неприкрито. Идваха за него! При това идваше малката питомница на Дарт Либидис - Дарт Енвидя. Но как бяха разбрали, че той е тук? Мисията беше секретна и кажи-речи приумица единствено на Дейсън. Дали бяха хванали Ториф и Айед? Не, вероятно не. В противен случай джедаят щеше да усети.
- Избистри съзнанието си, старче! - си каза Дарр и се зае със задачата веднага.
Трябваше му пълна концентрация, когато стигне до хижата на Биндо. Не знаеше какво може да очаква там и с какво ще се сблъска.
Пристъпваше внимателно, но без да се бави в игрички на криеница. Съществото, което беше в хижата със сигурност не беше адепт на Силата. Приближи се и се огледа. Наоколо нямаше никакви следи от влизане със злом, или пък някакъв натиск.
Дейсън вдигна ръка и почука.

» Страниците на миналото